Туп-туп-туп-туп. Чувам забързания ритъм на сърцето си. Денят бавно отдръпва светлината си и отстъпва място на нощта. Хилядите фенове, събрали се за грандиозния спектакъл The Wall, изгряват един по един със светкавиците на апаратите си като малки светулки. Щрак-щрак, щрак-щрак. Наречете ме наивна, но още от първия си досег с Pink Floyd съм готова да се закълна, че извънземен разум има пръст в цялото им творчество. Вчера аз не присъствах на концерт на обикновен човек! Как започна? Тътен от взривове, свистене на хиляди куршуми. Звукът беше толкова силен и реален, че всички се заоглеждахме в различни посоки, търсейки дебнещата опасност. Тогава от срещуположния на сцената край се показа долитащият самолет, който връхлетя стената и се разби зад нея. Последваха невероятни илюминации и дим, който прегърна цялата публика. Така пред очите ми се разкри нещо, за което хиляди от нас са мечтали в целия си съзнателен живот. Гледала съм всички концерти, гледала съм "The Wall", зная анимациите на Джералд Скарф, зная и куклите. Мислех, че зная какво ще видя и какво ще изпитам. Е лъжех се. Краката не ме държаха на едно място, през минута-две разпервах ръце и от устата ми излизаха екзалтирани викове. Със сигурност изглеждах луда. Така изглеждаха и всички истински фенове около мен. Виковете ни бяха разпокъсани от паузи, в които просто се потапяхме в случващото се, осмисляхме и съпреживявахме. Държа да подчертая, че това е спектакъл, който трябва да се види и почувства. Всички думи са прекалено празни и нетрайни, за да се пресъздаде усещането.